Нашият патрон

Христо Смирненски
(1898 – 1923)

Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.

Христо Димитров Измирлиев, каквото е истинското име на поета, е роден на 29.09.1898 година в град Кукуш, днешна Гърция. Баща му е бил сладкар.

От 1904 до 1908 година малкият Христо учи в началното училище в родния си град. След като завършва IV-то отделение от ноември 1908 година родителите му го изпращат да живее в София при дядо си по майчина линия, който е свещеник.

Попада в семейство с книжовни традиции и под силното влияние на вуйчо си Вл. Попатанасов, поет хуморист. Той го запознава с Елин Пелин и Пенчо Славейков.

През 1910 година Христо се завръща в родния си град и завършва Кукушката гимназия.

Поради липса на средства не може да се запише в желаната от него Солунска гимназия и е принуден временно да прекъсне обучението си. Започва да помага на баща си в сладкарския занаят.

През 1913 година семейство Измирлиеви е принудено да напусне завинаги дома си, защото Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война.

„Войната сложи край на хубавите детски дни, разруши мирния труд на хиляди хора”- пише в спомените си сестрата на поета Надежда Измирлиева.

Семейството се преселва в София и споделя съдбата на бежанците, живеещи в един от крайните квартали на столицата Ючбунар.

През есента на 1913 година Смирненски се записва в строителния отдел на Държавното средно техническо училище, като едновременно с това помага на баща си, продавайки вестници и работейки в бригада по измерване на шосета и железопътни линии край Никопол.

От началото на 1915 година започва да публикува хумористични творби. По примера на по-големия си брат, хумориста Тома Измирлиев (1895–1935), 16-годишният Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания — най-напред на вестник „К’во да е“, където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист — Ведбал.

От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в „Българан“, „Родна лира“, „Художествена седмица“, „Смях и сълзи“, „Барабан“, „Сила“. Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в българската литература.

През май 1917 г. Христо постъпва като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие, продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. В края на годината избухва Октомврийската революция. Командването на училището въвежда продължителна карантина с цел да се избегне проникването на комунистически идеи.

През април 1918 г. излиза първата сбирка — „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Тя е с хумористичен характер и излиза под перото на Ведбал, но по-късно е разкритикувана от собствения си автор.

Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказва Войнишкото въстание през 1918 г. През април 1918 година излиза първата му сбирка „Разнокалибрени въздишки и стихове в проза“. Разбунтувалите се срещу Фердинанд и правителството войници са отблъснати от юнкерите от Военното училище. Смирненски става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък — край Захарна фабрика.

Ужасен от жестокостта, с която правителството разгромява метежниците, той напуска Военното училище през ноември и записва Юридическия факултет на Софийския университет, но тежкото му материално положения го принуждава да работи непрестанно. Той е писар в Управлението на транспорта, агент и ревизор в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, репортер във вестник „Заря”, измервач и контрольор в дъскорезницата на кооперация „Освобождание”, касиер в книжния склад „Слово”.

В края на февруари 1922г. издателство „Общо работническо кооперативно дружество «Освобождение»“отпечатва стихосбирката на Смирненски — „Да бъде ден!“. Стихосбирката се разпродава бързо и няколко месеца по-късно кооперативното дружество„Освобождение“ пуска второ издание. „Да бъде ден!“ разкрива поета като творец,чието творчество е силно социално ангажирано, което носи новия ценностен модел,новите обществени и естетически каузи в разноликата българска литература на второто десетилетие на 20 век. С „Да бъде ден!“ Смирненски излиза извън границите на политическата и идеологическа ангажираност и заявява безкористното пламенно човеколюбие, бляна за щастие на човечеството, превърнали се в негова творческа философия.

През пролетта на 1922 г. Смирненски заболява от туберкулоза и през лятото заминава в рилското село Радуил, за да се лекува. Завърнал се в София, той продължава да пише и публикува лирически, хумористично-сатирични стихове и фейлетони. През1922 г. отново не се чувства добре и през лятото отново заминава за Радуил при свои приятели. Там прекарва един особено плодотворен месец.

Тук той написва стихотворенията „Юноша“ и „Каменарче“, фейлетоните „В трена“ и „В Самоковския общински съвет“, импресията „Босоногите деца“, очерците „Пожар в Рила“ и„Куртова поляна“. В края на годината се завръща в София и до първите месеци на 1923 г. е в период на особена творческа активност. Пише „Зимни вечери“, „Роза Люксембург“, „Съветска Русия“ и сатирата „На гости у дявола“.

В началото на април поетът неочаквано получава кръвоизлив. Лекарските препоръки за чист въздух, силна храна и пълно спокойствие обаче са непосилни за бедния Христо. Родителите му наемат слънчева стая в Горна баня и там състоянието му се стабилизира. Но и тук Смирненски не престава да твори и да посреща множество посетители. Нов кръвоизлив на 5 юни прави състоянието му критично.

Той незабавно трябва да постъпи в санаториум, но свободно легло не се намира. Лекарският консулт поставя безнадеждна диагноза — туберкулоза. Превратът от 9 юни 1923 г. оставя Смирненски без храна и лекарства за цели два дни. Той е преместен спешно в близък частен санаториум, но твърде късно. Около 6:30 ч. сутринта на 18 юни1923 г. той издъхва, малко преди да навърши 25 години. „Поиска лист да пише, но това си остава последното негово желание“, спомня си по-късно сестра му.

Творчеството на Христо Смирненски обхваща един бурен и напрегнат период в живота на България след Освобождението. По думите на Светозар Игов Христо Смирненски е първият поет на града в българската литература, защото градът и улицата са не просто декор на неговите лирически сюжети, но и основна тема в творчеството му.

Сред многобройните литературно-исторически материали за прозата на Христо Смирненски безспорно най-голямо внимание се отделя на „Приказка за стълбата”. Светлозар Игов я нарича „гениално пророчество”, други не пестят високите оценки за предсмъртната притча на Христо Смирненски.

Творбата се гледа в нейната социална и алегорична дълбина, но също и в нейната философско-митологическа перспектива. Съвременници и приятели на поета Христо Смирненски си спомнят преди всичко лъчистите му очи, които винаги се смеят, и неговата неотразимо ласкава и топла усмивка. Сигурно затова определението „слънчев” е най-често използвано за характеристика на личността му и за оценка на поезията му.

Днес паметната плоча на една от къщите в София показва къде е бил домът на поета, а признателните потомци са изградили паметници, които са спомен за насмешливия поглед и сериозното и проникновено вглеждане в проблемите на света и човека, родени в преломно време.

Ние сме духовни наследници на патрона на нашето училище, поета Христо Смирненски, и гледаме на света като него – с широко отворени очи, жадни за щастие и завинаги влюбени в живота.

Снимки:

Ученическа книжка на Христо смирненски от Държавното средно техническо  училище в София за 1914-1915 г. Държател – Институт за литература БАН

Христо Смирненски като ученик с Тома Измерлиев, Борис и Сашо Настеви, ок. 1914-1915 г. Държател: Институт за литература – БАН